22-06-2011 | 07:14 ч.

Силвия Стефанова: Стената

Силвия Стефанова: Стената

 

Стената е като старостта. Пречи ти да срещнеш другия и да споделиш с него. Защото той те е напуснал, а ако е тук, не те разбира, или ти не искаш да го разбереш.

Също като старостта, стената няма слух освен за своите истини. Уплашена от чуждите, тя строи барикади и магистрали за бягство.

Ако зависеше от нея, никой нямаше да ражда и да се ражда, защото всяко усилие достига своя край и в този смисъл е обречено.

Стената расте от тухлите на страха, но височината и не разкрива, а закрива хоризонти.

Тя програмира бъдещето чрез провалите на миналото. Открива достойнства в съмненията, изход в празнодумството, а във вярата - слабости.

Стената не мисли, защото изповядва баналното. Тя е архитект, който отрича свободата заради рутината на навика. Защото свободата е сърце, което твори. И ум, който изгаря и чувства, поемайки отговорност за стореното.

Стената разделя. Обрича. Руши.

Институционално тя е самотност, която изключва. Унижението на другия е нейното знаме. А предразсъдъците са нейни защитници, строители и почитатели.

Всеки ден наблюдавам тази стена в българския парламент.

Всеки ден руша тухлите и в себе си.